Bohumil Hrabal · 256 pages
Rating: (5.6K votes)
“He was a gentle and sensitive soul, and therefore had a short temper, which is why he went straight after everything with an ax...”
“...гърдите ми се изпълниха с такава радост, че неочаквано и за мен самия запях, подхванах несмело, защото цял живот не бях пял, цял живот не ми беше дошло отвътре ни веднъж да запея, през всичките тези десетилетия и през ум не ми беше минавало , че може и да запея… […] сякаш с песента, абе каква ти песен, по-скоро крясъци някакви, за които си въобразявах, че са песен, нищо повече от воя на кучето, та сякаш с това пеене изсипвах от себе си кутийки и чекмеджета, пълни с пропаднали полици, ненужни писма и пощенски картички, че от устата ми се отвяват нанякъде късчета от скъсани стари плакати, […] късчета от всичко, настанило се в човека като цигарен дим и катран в дробовете на пушач.”
“Snad to bylo i tím, co všechno jsem slyšel od pana profesora, který se překonával v nadávání, žádný kočí nedovedl tak nadávat ani koním, ani lidem tak, jako pan profesor francouzské literatury a estetiky..., a přitom nám vykládal o všem, co zajímalo i jej, vykládal každý večer, ještě jsem otvíral dveře, a on než usnul, než jsme usnuli, tak do poslední chvíle vykládal taky, co je estetika a co je etika a o filozofii a filozofech, vždycky o těch filozofech vykládal tak, Krista Pána nevyjímaje, že to je banda raubířů a syčáků a vrahounů a darebáků, že kdyby nebyli, bylo by lidstvu líp, ale lidstvo že je potomstvo zlé a blbé a zločinné, a tak snad ten profesor mě utvrdil v tom, že je třeba být sám, že večer jsou vidět hvězdy a v poledne jen hluboké studny...”
“Та както си лежах гол и зяпах в тавана, а блондинката лежеше до мен и също гледаше тавана, внезапно скочих, грабнах божурите от вазата, окъсах венчелистчетата им и ги посипах върху корема на госпожицата, беше тъй прекрасно, та чак сам се изумих, а госпожицата се надигна и също се загледа в корема си, ала листенцата почнаха да падат и аз я побутнах нежно назад, нека си лежи, откачих от куката огледалото и го нагласих така, че госпожицата да може да се любува на корема си, колко е прекрасен, обсипан с прецъфтели листенца от божур, и викам, ще бъде прекрасно, всеки път като дойда, във вазата да има цветя, ей така ще ти украсявам коремчето, тя рече, че такова нещо още не й се било случвало, такава почит към нейната красота, и ми вика още, че се била влюбила в мен заради тези цветя, а аз казах, колко красиво ще е по Коледа, като накъсам елхови клонки и украся коремчето й с тях, а тя вика, че още по-прекрасно ще е, ако я украся с бял имел, а най-добре ще бъде, и то трябва да се уреди час по-скоро, на тавана над леглото да има огледало, за да се гледаме, както си лежим, и най-вече колко е красива тя, когато е гола с венец около рунтавелката й, венец, който ще се сменя според сезона и цветята, характерни за съответния месец, колко красиво ще е, като я украся с маргаритки и момини сълзи, или с хризантеми, димитровчета и с пъстри есенни листа… и станах аз и запрегръщах сам себе си, чувствах се толкова висок, като си тръгвах и дадох двеста крони, но тя ми ги върна, аз обаче ги сложих на масата и излязох, и имах чувството, че съм висок метър и осемдесет, подадох и на госпожа Райска сто крони през прозорчето, откъдето се бе надвесила и ме гледаше през очилата си… излязох навън в нощта, небето над тъмните улички бе осеяно със звезди, но аз виждах единствено всички ония омайничета, и кокичета, и иглики по целия корем на русокосата госпожица, вървях и с всяка крачка все повече се радвах на себе си, как може да ми хрумне тази идея, да я гарнирам като поднос с шунка със зеленчуци, да гарнирам така прекрасния женски корем с космато хълмче по средата, и тъй като знаех доста за цветята, продължавах да си мечтая и обличах голата златокоска с очиболец, венчелистчета от лалета и перуники, и си казвах, че има още много какво да се измисли, щото туй развлечение ще мие през цялата година, с пари може да се купи не само красива девойка, но с пари може да се купи и поезия.”
“...да обича и това, че човек един ден почва да разговаря и сам със себе си, че си приказва с кончето, с кучето, с котката и козата, но все пак най му е драго, когато си говори сам на себе си, най-напред тихичко, все едно че си играе на кино, оставя спомените като кадри от миналото да текат пред очите му, по-късно обаче, както бях направил и аз, почва и да си общува със себе си, да се съветва със себе си, да се пита, да си отправя въпроси, да изслушва отговорите им и да се стреми да открие в самия себе си онова най-съкровеното, като прокурор да отправя към себе си обвинения и сам да се защитава, и така, радвайки се, в разговора със самия себе си да стигне до смисъла на живота, не до онова, което е било и се е случило отдавана, а до онова, което предстои, що за път е този, който съм изминал и който още трябва да извървя, и изобщо, имам ли още време пред себе си, за да стигна в мислите си до онова спокойствие, което предпазва човек от копнежа да избяга от самотата, да избяга от ония най-съществени въпроси, за които човек трябва да има и сила, и кураж да ги поставя…?”
“…Шефът обаче никога не ми прости, че получих онзи орден и лентата през гърдите, и гледаше през мен, сякаш ме нямаше, въпреки че аз си докарвах такива пари, че с тях покривах вече целия под, всеки трети месец отнасях цял под, застлан със стотачки крони, в заложната банка, защото си бях наумил, че ще стана милионер, че ще бъда равен с всички, и че после ще наема или ще си купя малък хотел, малко къщенце някъде в Чешкия рай, че ще се оженя, ще си намеря богата булка и нейните и моите пари заедно ще ме направят уважаван мъж, като всички останали хотелиери, и че дори ако не ме признават като човек ще бъдат длъжни да ме признаят като милионер, собственик на хотел и имоти, че ще им е съдено да се съобразяват с мен…”
“виждах останки от малки електроцентрали е миниатюрни турбини, електроцентралки, изработени от ръцете на работниците, които са секли гората, държави, които са живели тук и са били принудени да заминат… че е трябвало да заминат, че са изселени като ония богаташи, като ония, които движеха голямата политика, познати ми до болка, високомерни и безцеремонни, самодоволни и брутални, преливащи от гордост, която в крайна сметка ги съсипа, това разбирах, ала не разбирах защо е трябвало да си заминат и тези скромни работнически ръце, на чието място сега тук никой не работеше, мислех си, че е жалко за тези хора, които са имали единствено тежкия си труд в горите и малките нивички по склоновете, работници, които никога не са имали време да бъдат безочливи и горделиви, които сигурно са били хора покорни, защото на това ги е научил животът, в който сега аз надничах и срещу който бях тръгнал.”
“…Бях прислуга, нещо като шут или джудже, каквито са имали кралиците, защото, като излизаха от водата, внимаваха да не би някой да ги види през облицованата с ламарина о града. Веднъж ги изненада някакъв пиян офицер от СС, разпищяха се и притискаха хавлиите си към корема, с лакти прикриваха гърдите си и тичаха към кабините, а когато аз им носех с таблата купички, спокойни си оставаха голи, разговаряха помежду си, подпираха се с една ръка о стойките, а с другата бавно бършеха окосмените си златни коремчета, с едни такива освободени, старателни движения, дълго си подсушаваха триъгълниците между краката, а сетни и задните полукълба, а аз си стоях там, все едно нищо, все едно бях помощна масичка, те поемаха купичките и си пиеха, а аз можех да шаря с поглед по тях както си искам, нищо в моето поведение не можеше да ги смути и да ги извади от спокойствието им…”
“…и че тук се намира първата европейска станция за благородно човековъдство, че националсоциалистическата партия тук била постигнала за първи път кръстосване на благородна кръв на немски девойки с тази на пълнокръвни войници, както от Heerswaffe, така и от Eseswaffe, и всичко това на научна основа, тук всеки ден се осъществявало не само националсоциалистическо съвкупление, съвсем истинско, така, как то са го правели здравата древните германци, но главното било, че бъдещите родилки носели в утробата си новите хора на Европа, тук те щели да дойдат на бял свят и след година да се пръснат по Тирол, Бавария и Шварцвалд, или край моретата, за да може там в яслите детските градини да се продължи с възпитанието на новия човек, разбира се, вече без майките, а под надзора на новия тип училище.”
“The closest one person can get to another is through silence.”
“То и аз самият възприемах вече нещата по друг начин, бях започнал сам да се шегувам със себе си, за нищо вече не се нуждаех от никого. Присъствието на хора ми тежеше, чувствах, че накрая ще почна да си говоря сам със себе си, и че това ще бъде моят най-мил и най-приятен събеседник, този мой втори аз, мой насърчител и мой възпитател в самия мен, с когато вече все по-често и с все по-голямо удоволствие подхващах разговор. Вероятно това стана и под влияние на всичко чуто от професора, който надминаваше себе си в ругатните, ни един каруцар не можеше да се мери с него, така да ругае и коне, и хора, както ругаеше професорът по френска литература и естетика… като при това не спираше да ни разказва за всичко, което интересуваше и самия него, говореше през цялата вечер, още докато отворя вратата, та чак докато заспи, докато всички заспим, до последния миг разказваше що е то естетика, що е етика, за философите и философията.”
“… Кучето ми бе успяло да се върне, бяха му простреляли дробовете, но донесе покупките, успях и да го погаля, успях да му дам и бучка захар за похвала и награда, но то не я взе, сложи глава в скута ми и така бавно гаснеше, зад мен скланяше над нас глава кончето, поемаше с ноздри миризмата на кучето, дойде и козата, и котката, която спеше заедно с кучето, но мен така и не остави да я погаля, въпреки че, така отдалече, тя май ме обичаше най-много, когато й говорех, лягаше по гръб, гънеше се и се извиваше, и отправяше към мен лапички и погледи, все едно че я милвах под гушката или по кожухчето й, но протегнех ли към нея ръка, всеки път силата на плахостта я изстрелваше далеч от досега на пръстите ми… дойде котката и се сгуши, както бе свикнала, в козината на овчарката, аз протегнах към нея длан, но тя се беше загледала в гаснещите очи на кучето, и аз я погалих, тя ме изгледа, давайки ми да разбера, че за нея това е отвратително и че го е преодоляла само заради смъртта на приятеля си, затова предпочете да затвори очи и да пъхне глава в козината на кучето, за да не гледа това, от което изпитваше ужас и за което инак копнееше.”
“..седнах на земята и видях сам себе си, наобиколен от гълъби, които се галят в мен, за тях аз бях живителен бог, вглеждах се назад в живота си и виждах себе си сега, заобиколен от божи пратеници, гълъби и гълъбици, сякаш бях някакъв светец, сякаш бяха избраник на небесата, и докато другите ми се смееха, чувах смях, викове и подмятания, аз бях обдарен с гълъбово послание и вярвах, че невероятното отново е станало реалност, и че дори да имах десет милиона и три хотела, това галене и тези целуващи човчици на гълъби и гълъбици, те са ми изпратени от самите небеса, които навярно са харесали нещо в мен, всичко изглеждаше така, както го бях виждал на картините по олтарите и върху изобразяващите пътя на Христос към Голгота стенописи, покрай които се прибирахме в килиите си.Аз обаче нищо не виждах и нищо не чувах, исках само да бъда това, което никога не можах да стана, милионер, и въпреки че притежавах два милиона, многократен милионер станах едва сега, когато за първи път видях, че тези гълъбици са мои приятели, че са, като в някоя притча, послание, което тепърва ме очаква...”
“Тук, на пражката гара, разбрах, че за тази половин година в хотел „Тихота“ съвсем се бях побъркал, кондукторите надуваха свирките, пътниците се качваха и заемаха местата си, кондукторите даваха с изсвирвания знак на началника движение, а аз тичах от един кондуктор при друг и подвиквах „Да, моля?“. А когато началникът изсвири, за да получи в отговор изсвирване, че всичко от страна на кондукторите е наред, че вече са затворили вратите и прочие, аз дотичах при него и учтиво изрекох: „Да, моля?“. И влакът отнасяше господин Валден, а аз крачех през пражките кръстовища и на два пъти ми се случи регулировчикът да изсвири така пронизително, че аз хуквах към него, оставях куфара в краката му и питах: „Да, моля?“.”
“Koračao am, a nitko se nije pojavljivao,niti na putu, niti na prozorima, niti na balkonima, bilo je tiho, samo se u zraku čuo šum vjetra koji je mirisao i kojega se dalo jesti poput sladoleda, poput nevidljivog tucanog snijega, bezmalo se mogao jesti žličicom, imao sam dojam da, kada bih si uz njega uzeo pecivo ili komad kruha, da bih ga se mogao najesti skoro kao mlijeka.”
“I threw it away feeling sorry to have vainly destroyed a flower that looked beautiful in its proper place. How many different plant lives man destroys to support his own existence.”
“But who is more ignorant? The man who cannot define lightning, or the man who does not respect its awesome power?”
“Gallimard: You have to do what I say! I'm conjuring you up in my mind!
Song: Rene, I've never done what you've said. Why should it be any different in your mind?”
“My mind and creativity comes with me wherever I go." She looks pointedly at me. "My heart, on the other hand, goes wherever you go. I don't fancy being separated from it or you.”
“X
Блажен, кто смолоду был молод,
Блажен, кто вовремя созрел,
Кто постепенно жизни холод
С летами вытерпеть умел;
Кто странным снам не предавался,
Кто черни светской не чуждался,
Кто в двадцать лет был франт иль хват,
А в тридцать выгодно женат;
Кто в пятьдесят освободился
От частных и других долгов,
Кто славы, денег и чинов
Спокойно в очередь добился,
О ком твердили целый век:
N. N. прекрасный человек.
XI
Но грустно думать, что напрасно
Была нам молодость дана,
Что изменяли ей всечасно,
Что обманула нас она;
Что наши лучшие желанья,
Что наши свежие мечтанья
Истлели быстрой чередой,
Как листья осенью гнилой.
Несносно видеть пред собою
Одних обедов длинный ряд,
Глядеть на жизнь, как на обряд,
И вслед за чинною толпою
Идти, не разделяя с ней
Ни общих мнений, ни страстей.”
BookQuoters is a community of passionate readers who enjoy sharing the most meaningful, memorable and interesting quotes from great books. As the world communicates more and more via texts, memes and sound bytes, short but profound quotes from books have become more relevant and important. For some of us a quote becomes a mantra, a goal or a philosophy by which we live. For all of us, quotes are a great way to remember a book and to carry with us the author’s best ideas.
We thoughtfully gather quotes from our favorite books, both classic and current, and choose the ones that are most thought-provoking. Each quote represents a book that is interesting, well written and has potential to enhance the reader’s life. We also accept submissions from our visitors and will select the quotes we feel are most appealing to the BookQuoters community.
Founded in 2023, BookQuoters has quickly become a large and vibrant community of people who share an affinity for books. Books are seen by some as a throwback to a previous world; conversely, gleaning the main ideas of a book via a quote or a quick summary is typical of the Information Age but is a habit disdained by some diehard readers. We feel that we have the best of both worlds at BookQuoters; we read books cover-to-cover but offer you some of the highlights. We hope you’ll join us.