“And I got a strong feeling of the passage of time. Not the time of clouds and sun and rain and the moving stars that adorn the night, not spring when its time comes or fall, not the time that makes leaves bud on branches and then tears them off or folds and unfolds and colors the flowers, but the time inside me, the time you can't see but it molds us. The time that rolls on and on in people's hearts and makes them roll along with it and gradually changes us inside and out and makes us what we'll be on our dying day.”
“... може би ще срещна някоя локва по пътечките ... а във всяка локва, колкото и малка да е, ще има небе ...”
“Бях уморена; изпотрепвах се от работа и все не вървеше. Кимет не виждаше, че имам нужда от малко помощ, вместо цял живот все аз да помагам, никой не ме забелязваше и всички изискваха все повече от мен, сякаш не съм човек. А Кимет, дай му да взема гълъби и да ги подарява. В неделя излизаше със Синтет. А ни беше казал, че иска да сложи кош на мотора, за да излизаме всички. Той със сина отзад, а аз в коша с дъщерята. Но, както казах, в неделя излизаше със Синтет и мисля, че отиваха да патрулират, както си бяха наумили. Понякога все още се оплакваше от крака, но веднага млъкваше, тъй като синът ни омотаваше крака си с един парцал и обикаляше столовата, преструвайки се на куц, а Рита след него, вдигнала нагоре ръчички. Кимет се ядосваше, че възпитавам децата като циганчета.”
“Чувствах жарта вътре в мозъка си, разпалена и червена. Фий, поилки, хранилки, гълъбарник, кошници, курешки – всичко по дяволите! Бояджийска стълба, тръстика, топка сяра, гушести, червени очички и червени крака - всичко по дяволите! Паунест, качулат, монахиня, гълъбчета и гълъбища – всичко по дяволите! Таванска стая – само за мен, дупката на тавана – да се затвори, столовете – в таванската стая, край на разходките на гълъбите из къщата, кошът с прането - на терасата, прането – простряно на терасата. Кръглите очи и острите човки, перушината, преливаща от розово в ябълково- всичко по дяволите! Майката на Кимет, без да иска, ми беше показала изхода… Започнах да тормозя гълъбите, докато мътеха. Използвах, докато децата спяха следобед, качвах се на терасата и измъчвах гълъбите. Таванът на терасата беше като фурна, цялото сутрешно слънце се събираше на покрива и го нажежаваше, а сгорещените гълъби и вонята им го превръщаха в ад.”
“Докато си мислех така, появиха се миризмите и зловонията. Всичките. Гонеха се, отстъпваха си място, бягаха и се връщаха: миризмата на тераса с гълъби , и зловонието на белина, което опознах що за зловоние е, след като се ожених. И миризмата на кръв, която беше като предизвестие за миризмата на смъртта. И миризмата на сяра от ракетите и фишеците – тогава на площад „Диамант“, и миризмата на хартия от хартиените цветя, и миризмата на суха зеленина, която се ронеше по земята и образуваше килим от дребни листенца, които бяха зеленината, избягала от клонката. И силната миризма на морето. Погладих очите си с ръка. Питах се защо зловонията се наричат зловония, а миризмите – миризми и защо да не може да се казва зловония на миризмите и миризми на зловонията, и тогава се появи миризмата на Антони, когато беше бъден и после миризмата на Антони, когато спеше. – бях казал на Кимет, че може би дървоядите вместо да работят отвън навътре, работят отвътре навън и през кръглите дупчици си показват главите и се замислят за белите, които вършат. – И миризмата на децата, когато бяха малки – на мляко и на лиги, на прясно мляко и на вкиснато мляко. – Госпожа Енрикета ми беше казала, че имаме няколко живота, преплетени един в друг, но смърт или женитба, понякога, не винаги, ги разделя и истинският живот, освободен от всякакви връзки с онези няколко лоши живота, с които е обвързан, може да живее, както би трябвало да живее винаги, ако онези няколко лоши живота го бяха оставили на мира. Казваше още, че те се карат и ни измъчват, а ние нищо не знаем, как то не знаем нито за работата на сърцето, нито за голямото вълнение на червата… И миризмата на чаршафите, по б рали моето тяло и тялото на Антони, онази миризма на уморен чаршаф, който всмуква миризмата на човека. И миризмата на косите върху възглавницата, и миризмата на всички тези боклучета, които краката оставят в края на леглото, и миризмата на носените дрехи, оставени през нощта на някой стол… И миризмата на зърното, на картофите и на бутилката със сода каустик… Дръжката на ножа беше дървена, закована с три пирончета със сплескани глави, за да не може никога повече да се откачи от острието.”
“Премина един трамвай, сигурно беше първият, излязъл от депото, най-обикновен трамвай, като всички останали, избелял и стар – този трамвай може да ме е виждал как тичам, а след мен Кимет, когато изтичахме като пощръклели откъм площад „Диамант“. Нещо застана на гърлото ми, като зърно нахут, забило се в мъжеца. Зави ми се свят, затворих очи и вятърът, кой то направи трамваят, ме тласна напред, сякаш животът ми си отиваше. И при първата си крачка още виждах трамвая как преминава с голяма скорост и пуска червени и сини искри между колелата и релсите. Сякаш вървях в празно пространство , очите ми не виждаха, всеки миг си мислех, че ще потъна, пресякох, стиснала здраво ножа, без да виждам сини светлини. На отсрещната страна се обърнах и погледнах с очите си и душата си и не можех да повярвам, че е станало невъзможното. Бях пресякла. Вървях по предишния си живот, докато стигнах до стената на къщата, под покрития балкон…”
“… и като закрих лицето си с ръце, за да се спася неизвестно от какво, наддадох адски вик. Вик, който сигурно съм носила в себе си, и с този вик, толкова широк, че едвам мина през гърлото ми, от устата ми излезе едно съвсем малко нещо, почти нищо, като хлебарка, направена от слюнка… и това малко нещо, почти нищо, което беше живяло толкова време вътре в мен, беше моята младост, която излетя с този вик, който не ми беше ясно какво е… Безпомощност? Някой докосна ръката ми, обърнах се , без да се стряскам, един стар човек ме попита дали съм болна и чух, че отварят балконска врата. Не се ли чувствате добре? Приближи се една старица и старецът и старицата застанаха пред мен, а на балкона имаше някаква бяла сянка. Мина ми – отвърнах. Дойдоха още хора, идваха бавно, като дневната светлина, казах им, че ми е минало, няма нищо, това са нерви, нищо, никаква опасност… И отново тръгнах да вървя, да се връщам назад. Старецът и старицата, обърнах се да ги видя, бяха останали на същото място и ме следваха с очи и на слабата светлина, която вече се беше появила, изглеждаха недействителни… Благодаря. Благодаря. Благодаря. Антони години наред ми благодареше, а аз никога не съм му благодарила за нищо, Благодаря… На ръба на тротоара на улица „Гран“ погледнах нагоре и надолу дали не идват трамваи и пресякох тичешком, а когато стигнах на отсрещната страна, пак се обърнах да видя дали ме следва онова малко нещо, почти нищо, което така ме бе подлудило.Вървях сама…”
“Heel sterk voelde ik opeens de loop van de tijd. Niet die van de wolken en de zon, de regen en de loop van de sterren die de nacht versieren, niet het verstrijken van de seizoenen, van de lente en de herfst, niet de tijd die de blaadjes aan de takken doet uitbotten en ze weer laat afrukken, die de bloemen open- en dichtvouwt en kleur geeft, maar de tijd in mijzelf, de tijd die onzichtbaar is en ons vormt. De tijd die binnen in ons hart verstrijkt en het laat kloppen en die ons verandert van binnen en van buiten en die ons geduldig maakt tot de mens die we op onze laatste dag zullen zijn.”
“And when Quimet saw the doves flying above our roof and only above our roof, his face stopped looking so yellow and he said everything was okay. When the doves got sick of flying they started to come down, first one and then another. They went back in the dovecote like old ladies going to mass, taking little steps and jerking their heads like wind-up toys.”
“Sarah drops her spent handgun and grabs some crazy-looking lightweight machine gun, the kind of thing I used to believe didn’t exist outside of action movies.
“You know how to use that thing?” I ask.
“They all work pretty much the same,” she replies. “You just point and click.”
“You’ll always have morons like that, swallowing belief patterns whole so they don’t have to think for themselves.”
“Anja? What is to tell? Everywhere I look I'm seeing Anja... From my good eye, from my glass eye, if they're open or they're close, always I'm thinking on Anja.”
“I wasn’t different from most girls I knew. Well, except the fact I was exponentially better looking, but why beat a dead horse?”
“You aren’t alone.” The hope in his eyes cuts deeply. “You have your crown.”
BookQuoters is a community of passionate readers who enjoy sharing the most meaningful, memorable and interesting quotes from great books. As the world communicates more and more via texts, memes and sound bytes, short but profound quotes from books have become more relevant and important. For some of us a quote becomes a mantra, a goal or a philosophy by which we live. For all of us, quotes are a great way to remember a book and to carry with us the author’s best ideas.
We thoughtfully gather quotes from our favorite books, both classic and current, and choose the ones that are most thought-provoking. Each quote represents a book that is interesting, well written and has potential to enhance the reader’s life. We also accept submissions from our visitors and will select the quotes we feel are most appealing to the BookQuoters community.
Founded in 2023, BookQuoters has quickly become a large and vibrant community of people who share an affinity for books. Books are seen by some as a throwback to a previous world; conversely, gleaning the main ideas of a book via a quote or a quick summary is typical of the Information Age but is a habit disdained by some diehard readers. We feel that we have the best of both worlds at BookQuoters; we read books cover-to-cover but offer you some of the highlights. We hope you’ll join us.